Казвам се Анета Генова (Мирчева по фамилия, но в последните вече повече от 10 години използвам бащиното си име). През 2003 г. за първи път, по стечение на обстоятелствата влязох в социална институция- Дом за възрастни с психични разстройства и когато излязох, животът ми не можеше вече да остане същия. Човек не може да се докосне до съдбата на тези изолирани от света хора и да остане безразличен. Там и тогава видях мизерия, зазидани прозорци (които с безсмислието си ме накараха вътрешно да изкрещя „ЗАЩО???”), жени облечени в парцали, лежащи на голи пружини, заметнати с миризливи одеала. Там и тогава си говорих с една жена, от тези, заставени да живеят в тези условия, за поезия и за изкуство и парадокса на този разговор ме разтърси из основи и ме накара да отворя широко очи и да започна да виждам този аспект от реалността… Съвсем скоро след това като служебен защитник на жена с психоза влязох в остро психиатрично отделение, за да се видя с нея…и когато решетката хлопна зад гърба ми и осъзнах, че няма дръжка на вратата и не мога да изляза, ако някой не ми отвори, преживях ужас, какъвто не бях изпитвала преди. Не помня срещата с жената, смътно помня само учудването на персонала, че бях отишла и настояла да вляза…

Нататък, както се казва, е история. Учих в Нов Български Университет клинична –социална работа (не се дипломирах, но знанията и уменията, които придобих ме направиха съвсем различен професионалист. През 2005 г. започнах работа в Български хелзинкски комитет, по програма на Mental Disability Advocacy Center, Будапеща, сега – Фондация „Валидити”.Там имах шанса да работя с невероятни хора (и експерти в сферата си), от които научих неща, които не могат да се научат в никой университет. Бях в много институции (социално домове, затвори, психиатрични болници), в рамките на различни мониторингови мисии. Започнахме редица дела. В крайна сметка, едно от тях стигна до Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) – делото на Руси Станев и го спечелихме. По това дело два пъти имах шанса да пледирам пред ЕСПЧ… голям страх, голяма гордост и емоция беше. Но сякаш най-голямата емоция беше самото пътуване с Руси. Чак след делото и след някои пътувания осъзнах, че да пътуваме е по-важното в цялата история. Стигнахме до Страсбург три пъти, а после до Дъблин и Галауей. Там, на последното място ходихме няколко пъти. В Дъблин нещо в мен се пречупи и от адвокат, станах спътник. Така, пътувайки с Руси видях как човек с неговата история- излязъл от дом, с разрушен живот и отписан от обществото, може да си върне достойнството и силата и да осъзнае себе си като двигател на промяната. Той гледаше на тази трансформация с изненада и недоверие, но тя се случваше и за всички беше повече от очевидно сякаш. После той почина, преди да извърви този път до край.

През 2013 напуснах БХК и продължих партньорство с Фондация Валидити в продължение на няколко самотни и трудни години. После се появиха останалите. Мария, Мирослав и Цвети. Малко по малко точките се свързаха. И от разпилени хора със смътни идеи за промяна, започнахме да се превръщаме в НИЕ.

Това, което мога да правя най-добре е да виждам потенциал, да градя стратегии и да бъда доверен спътник в трудни (житейски) преходи и в пътища към усъвършенстване.

Инструментите ми са: право, арт терапия, различни форми на консултантски умения, творчески подход и доверие в силата на човешкия дух.