Апел за подкрепа от Независима Експертна Мрежа НИЕ

Хората с увреждания са една от най-уязвимите групи в света дори в мирно време.

По време на война те са безпомощни жертви.

„Когато сме били най-отчаяни, когато ни се е струвало, че няма накъде, с майка ми си казваме: – Е, нали не е война…-

Какво да си кажем днес?

Война е.”

По думите на жена с увреждане

Войната, която избухна в сегашното уж най-цивилизовано време, не е между руснаци и украинци. Тя не е между Изтока и Запада.

Тя е атака срещу човеколюбието, свободата и равноправието.

Войната е най-голямото посегателство срещу човешкото и човечността.

Защото най-силната проява на човечност е грижата и помощта към ближния, към другите хора и към света изобщо, а най-висшата ѝ форма е подкрепата на човек в тежко състояние, човек с увреждане.

Затова всъщност тази война е най-вече срещу човечността и емпатията.

Тя е война срещу свободата ни да бъдем хора, да бъдем заедно и да се подкрепяме и приемаме.

Тя е война срещу човешките права.

Като правозащитни адвокати, като застъпници на фундаменталните човешки права, с настоящият апел ние заставаме твърдо срещу тази война, безсмислена за всички нейни страни, с изключение на властолюбието и наранената гордост на малък кръг олигарси.

Какво е войната за хората с увреждания?

 На 24 февруари се случи немислимото. Война.

Тази новина ни шокира, а предполагаме и всеки човек. Толкова много, че е трудно да се говори.

Само преди няколко дни изглеждаше, че заплахата, дошла със световната пандемия на КОВИД-19 си отива. Преди да си поемем дъх дойде заплахата от трета световна война и съвсем реалната война съвсем близо до нас. Когато пиша този текст, силите „за ядрено възпиране” в Русия са приведени в готовност, което значи, че сме на крачка от ядрена война. Възможно ли е това? Разумът отказва да възприеме случващото се, изглежда сюрреалистично. Но е факт.

Войната в 21-ви век вече не e само срещу отделна нация, държава или група хора. Войната е срещу фундаменталните човешки права.

Тя е брутално погазване на всичко, което светът се опитва да постигне от Средновековието през Втората световна война до днес – правото на живот, равното третиране на всеки човек без дискриминация, равноправието и гаранцията всеки да изразява свободно себе си. Разрешаване на спорове и различия без насилие и агресия, без безсмислено проливане на кръв.

Войната е бедствие за всеки човек. Тя е много тежка и за войниците и за цивилните, и страшна за майките, децата и възрастните хора.

Към хората с увреждания обаче войната е чист, брутален ужас.

Защото докато бомбите падат, човек без увреждания има възможност да бяга, да се скрие, да слиза по стълби или да реши сам къде да отиде, за да открие убежище. Човек в неравностойно положение, човек с увреждания обаче би бил почти обречен, ако е лишен от подкрепа, ако е лишен от специалните средства и така необходимата му помощ, която ние като общество можем да предоставим. Която човешкото у нас изисква.

Пред лицето на войната обаче човешкото отстъпва. Вече не говорим за права, вече говорим за човешкото. Войната го поглъща. В същото време някак си, парадоксално, започваме да забелязваме проявите на човечност много повече. Те стават онази опора, която ни държи като вид, като разумни същества, да не потънем в лудостта на страха и на паниката.

Любов, човечност, подкрепа.

Съпричастност към страданието на другия.

 Хората започват да се самоорганизират, да питат какво е потребно. Да действат. Процес, който ни изпълва с надежда.

Но заедно с това идва и друго. Разбираме също така, внезапно и сякаш неочаквано, с какво сме закъснели безвъзвратно. Какво е можело да се направи, но не е. Как вярването, че светът е стабилен и предсказуем ни е направило слепи за възможните рискове. Но това е нормално, нали, кой би запалил война?

Днес не знаем дали войната ще прекрачи границите на нашата държава, градове, домове. Дали наши близки или ние самите ще пострадаме. Бавно, но сигурно, става ясно обаче, че всеки ще плати цена за това, което се случва. Ако не в смисъл на физическо разрушение, то със сигурност икономическите проблеми, идващи като вълна, ще ни достигнат.

Защото подобна война няма граници. Тя не признава нито държавен, нито човешки интегритет, и няма никакви правни или морални задръжки.

Доказателство за това е осъзнаването, че войната не е на руснаци срещу украинци. В множество руски семейства има роднина, съпруг, съпруга или близък украинец. Както в почти всяка нейна война, Русия вероятно отново ще даде най-много жертви, защото целта на идеологията отново е по-важна от човешкия живот.

Показателно е престъплението, че са изпратени много момчета войници на фронта с Украйна. Млади наборници. Такива, които са подписали само за участия в учение.

А после са ги хвърлили в ада.

Наред с всички тези тревоги, в нас живеят смущение и вина, когато мислим за хората с увреждания.  Тези в Украйна. И тези в България. Тези в Молдова и в други държави…

В Украйна има 2,7 милиона хора с увреждания. Не знаем дали те получават хуманитарна помощ, дали имат достъп до подкрепа. Над 100 000 деца са в институции. Не знаем дали има мерки, насочени към тяхното оцеляване. Страхуваме се, че в ситуацията на военен конфликт, те са последните, за които ще бъде положена систематична грижа. В ситуацията на паника, те, които и без това са били пренебрегнати, може да се окажат напълно забравени.

Но заедно с мислите и тревогите за хората – деца и възрастни с увреждания, които се намират на територията на военния конфликт, мислим и за тези, които са близо до нас, в нашата държава.

Мислим за конкретни хора, с които вече сме си споделили конкретни страхове. Мислим за тези, които пандемията на Ковид-19 затвори в домовете им (в буквалния смисъл и в смисъла на услуги за резидентна грижа, т.е. институции) и съвсем ги отдели от външния свят. Мислим за тези, които, когато се случва война, ще имат единствения избор да стоят и да чакат. А ако има ядрена война? Има ли лесни за четене указатели, текстове, достъпни убежища, има ли кой да помогне на хората, които имат трудност в комуникацията? Не.

Не сме подготвени.

Скоро с един приятел и колега си говорихме за укритията в София, бункери, убежища. Някой знае ли дали ги има? В какво състояние са? Да, не са в добро. А дали са достъпни?

Не, не са.

Хората с увреждания ще останат навън.

Много от тях няма да стигнат до подобно място.

Те са оставени на страховете и притесненията си от бъдещето.

И макар днес тези страхове да обхващат всеки от нас, нека не забравяме, че има хора по-уязвими и по-лесно раними, на които е важно да дадем послание, че няма да бъдат изоставени, каквото и да се случи. Послание, че са част от света на човешкото, който не изоставя хората в беда.

Иска ни се да знаем, че има как до всички тях да достигне помощ. Но притесненията не ни напускат и добрите пожелания не стигат.

Много вероятно предстоят трудни времена. Подготвени ли сме за икономическите последици от войната? Как държавата ще подкрепи хората в неравностойно положение, които и без това са в тежка икономическа ситуация?

Осъзнаваме, че като общество сме закъснели с всякакви мерки.

 Проблемите чукат на вратата, дори направо нахълтват в живота ни, образно казано, заедно с вратата. Едно от малкото решения, което се чуваше до скоро в областта на подкрепата на хората с увреждания, беше свързано с изграждането на резидентни услуги. Наляха се огромни европейски средства за създаване на нови и нови места за изолация. Тези места, където и да са базирани, са откъснати от общността. Онази специфична общностна подкрепа, която се случва в засегнатите от бедствие общности, тук не може да достигне. Тя не можа дори по време на пандемията, заради рискове за здравето, именно в резултат на което много резидентни услуги станаха „огнища” на болестта. Хората бяха затворени вътре, уж за тяхна „защита”, но в тази защита станаха заложници на болестта – все повече изолирани от външния свят, но не и защитени, както епидемичните „взривове”, показаха.

Сега, когато току що сме прекрачили в една нова трагедия, която няма как да не ни засегне, ни се иска да знаем, че никой няма да бъде забравен.

Да знаем, че тези прояви на човечност, които споменахме в началото, няма да бъдат спорадични, а ще станат част от практиките и политиките спрямо всички, включително и хората с увреждания.

Защото войната има още един ужасен аспект:

Тя създава хора с увреждания.

Военните действия неизбежно причиняват човешки щети, отнемат се животи. Но също така много хора биват ранени и животът им трайно се променя. Стават хора с увреждания.

Още по-глобалния проблем е психическата тежест на войната, пост-травматичното разстройство, от което неизбежно ще страдат хората, докоснали се до ужаса. Тревожността, която обхваща хората далеч извън пределите на военния конфликт и се настанява трайно в живота. Много от нас вече усещат последиците. Това са неизбежни последици, които остават на заден план, естествено изтикани от разрешаването на по-належащи, ориентирани към базовото оцеляване, проблеми. Но след решаване на тези проблеми остава въпросът за психичното здраве, който е от особено значение за това как след кризата ще се върнем към нормалното и ще се върнем ли изобщо. Психичното здраве, тема занемарена в годините, влизала в центъра на новините покрай лошите, дори нечовешки условия в психиатричните болници, провалените грижи, довели до ескалиращи кризи, днес трябва да се превърне в тема, която гарантира бъдещото възстановяване.

Това вероятно няма да стане с мерки на държавата, тъй като години наред държавата не показа воля за реформа и за промяна в разумна посока. Но виждаме хора и организации, които се самоорганизират, за да предоставят психологическа подкрепа на бежанците от Украйна. Да бъдат достъпни, независимо от уязвимостта на бягащите от войната хора. Силно се надяваме, че този процес, веднъж започнал ще продължи и ще обхване всички, които се нуждаят от помощ.

И мисленето за хората в уязвимо положение, включително за хората с увреждания ще излезе извън клишетата, ще спре да е проблем на социалните служби, а ще доведе до мислене как светът да се отвори и да стане по-достъпен и по-човешки. А това се случва чрез превръщането на услугите, до които имаме достъп, в общодостъпни. Защото ако те са такива, много по-лесно и възможно ще е оказването на хуманитарна помощ по време на кризи. И това е най-малкият, но животоспасяващ ефект.

Днес, повече от всякога, разумните улеснения, универсалните услуги за хората с увреждания трябва да се появят – незабавно и по достъпен начин.

 Накрая, макар да нямаме всички отговори, за да не останат просто думи от този материал, ние от Независимата експертна Мрежа бихме искали да предложим някои практически стъпки, по отношение на пристигащите бежанци от Украйна.

Независимо от самоорганизирането на обществената подкрепа, добре е според нас да има и фокусирана подкрепа към хора със специални нужди, както и услуги, готови да ги подкрепят.

По отношение на хората, които са на територията на България, независимо дали са български или чужди граждани, изключително необходими биха били:

• Да се отвори специална линия за психологическа подкрепа на хора с увреждания и хора в уязвимо положение, за да могат свободно да комуникират проблемите си;
• Да се създаде линия за социална подкрепа на хора с увреждания, която да е в състояние да насочи към конкретни услуги и ресурси;
• Да се приложи на практика на чл. 11 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, чрез спешно създаване на условия за прилагане на „всички необходими мерки за осигуряване защитата и безопасността на хората с увреждания в рискови ситуации, включително при военен конфликт […].”

Тези мерки трябва да бъдат създадени бързо и в тясно сътрудничество със самите хора, които биха се ползвали от тях, защото никой не знае по-добре какво би им било необходимо и полезно.

За да може помощта да е навременна и полезна.

НИЕ от Независимата експертна Мрежа се застъпваме за човечността и намирането на друг, мирен и безопасен начин за разрешаване на конфликти.

Тази война трябва да спре. Никой не я иска.

НИЕ сме за мира.