През 2012 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение, с което осъди България заради унизителните и нечовешки условия, в които е бил принуден да живее човек, настанен в институция. Задържането му беше определено като лишаване от свобода, тъй като той не е имал никакви средства да се защити и настаняването е само по социални причини. Беше постановено, че е нарушено и правото му на справедлив съдебен процес. Решението, по делото, известно като „Станев срещу България” предвиди конкретни мерки, свързани с жалбоподателя, в частност, изплащане на обезщетение. Заедно с това, бяха постановени и общи мерки, които най-общо казано, задължават държавата да предприеме мерки, които да не допуснат нарушения, като тези допуснати срещу Станев, спрямо който и да е другиго.

Комитета на министрите на Европейския съюз следи за изпълнението на решенията, постановени от Европейският съд по правата на човека. Към Комитета има специално звено, което се занимава с преглед на напредъка на държавите по изпълнението на общите мерки. Когато Комитета реши, че мерките са изпълнени, наблюдението по делото се закрива. Наблюдението върху изпълнението на делото Станев продължава от постановяване на решението, през 2012 г. до сега. Периодично държавата е канена да представи отчет и план, за да се прецени дали предприетите мерки са от такова естество, та да се приеме, че мерките са изпълнени.

В края на 2022 г. българското правителство изпрати до Комитета становище и план за действие, с които, най-общо казано заяви, че всички мерки са изпълнени. В представения документ, Правителството твърди, че настаняването на хора с увреждания в институции може да бъде извършено само с тяхно съгласие и няма случай, в който настаняване да се извърши против волята на лицата. Правителството също така твърди, че е изготвен план за деинституционализация, който ще доведе до закриване на големите институции.

Представяме ви резюме на отговора на коалиция от няколко организации в тази връзка, изпратен до Комитета.

Становището е изготвено от осем организации, работещи в областта на правата на хората с увреждания: (Фондация Валидити; Фондация Кера, Ние, Български Хелзинкски комитет, Български адвокати за правата на човека; Сдружение Център за независим живот; Сдружение Шанс и Подкрепа и Глобалната инициатива в Психиатрията). Накратко, в становището бяха засегнати следните въпроси:

Организациите подчертаха, че в решението си, съдът се позовава на общата ситуация, съществуваща в България по времето, когато Г-н Станев е настанен в институция за социални грижи и която е довела до това настаняване единствено поради наличието на социални причини. Припомниха, че за съда, “обективната нужда от настаняване и социално подпомагане не трябва автоматично да води до налагането на мерки, свързани с лишаване от свобода.”

Липсата на реална алтернатива на институциите – принуждава хората с увреждания да живеят в институции или центрове за настаняване от семеен тип (групови домове) само защото няма къде да отидат. Ако хора, които нямат жилище и роднини, които да се погрижат за тях, те не могат да напуснат институцията, поради липса на алтернатива. Те имат само варианта да отидат на улицата.

Организациите се спряха на понятието „институция” и представиха разбирането си, че институцията няма общо с броя на хората, настанени в нея, нито пък с местоположението и, а с характеристики, като например задължителното споделяне на асистенти с други лица и никакво или ограничено влияние по отношение на това кой предоставя помощта; изолация и отделяне от независимия живот в общността; липса на контрол върху ежедневните решения; липса на избор за засегнатите индивиди за това с кого живеят; ригидност на рутината независимо от личната воля и предпочитания; идентични дейности на едно и също място за група на лица под определена власт; патерналистичен подход в предоставянето на услуги; наблюдение на условията на живот; и непропорционален брой хора с увреждания; в същата среда”.

Организациите се позоваха на пар. 153 от решението Станев срещу България и пар. 97 от решението Станков срещу България, които тълкуват в смисъл, че правителството трябва да разработи алтернативни услуги в Общността за лица с увреждания.

Организациите представиха кратък обзор на съдебна практика по настаняване на хора, поставени под запрещение в резидентна грижа. В този обзор много ясно се забелязва липсата на алтернативи на резидентната грижа. Ясно се очертава профилът на лицата, настанени в резидентна грижа – те обикновено са трайно институционализирани, по правило нямат близки, които да могат да се грижат за тях и нямат къде да живеят. С други думи, „изборът” да се живее в институция е предопределен от липсата на всякаква друга алтернатива.

Това противоречи на твърдението на Правителството, че човек с увреждане може да бъде настанен в институция само ако той или тя желае това. Изборът между улицата и резидентната услуга не е валиден избор. Не е избор и изборът да се живее в условия, които са унизителни и нечовешки. В прегледа на съдебната практика беше идентифицирано решение, в което се приема, че човек с увреждане изразява съгласие да живее в институция, наскоро преди това посетена от Комитета против изтезанията и посочена като практикуваща проблемни практики. В решението обаче се посочва, че условията са „най-доброто” за човека, което отговаря на неговите потребности.

Също така, организациите посочиха, че през октомври 2022 г. Фондация Валидити, заедно с експерти от Сдружение „Независима експетна мрежа – НИЕ” са посетили редица резидентни услуги и са наблюдавали проблематични практики, като докладът предстои да бъде публикуван.

Относно съгласието на лицата, поставени под запрещение да живеят в резидентна грижа, беше отбелязано, наред с липсата на алтернативи и това, че в съдебните производства за настаняване, които са задължителни по закон (Закона за социалните услуги) по отношение на посочената група хора, беше отбелязано, че съгласията, давани пред съда са проблематични и поради липсата на процедурни улеснения. Процедурните улеснения са тези мерки, които гарантират, че човекът е разбрал естеството на съдебното производство, получил е възможност да бъде чут и разбран и е разбрал онова, което се случва в съдебното производство, смисъла и последиците му. Такива процедурни улеснения не се установи да са предоставени в нито един от проучените случаи.

Беше посочено също така, че Закона за социалните услуги е неясен относно процесуалната роля на човека, чието настаняване се иска. Не става ясно дали тези хора изобщо са информирани за производството и неговия смисъл, те нямат адвокати и не е ясно дали им се връчват и разясняват решенията.

Организациите, подали становището, стигат до извода, че начините за установяване на желанията на хората с увреждания да живеят в институции не отговарят на изискванията на член 5 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Т.е. при настаняване на хората в резидентна грижа, не са им дадени гаранции, че това настаняване ще спази изискванията на посочения чл. 5 (който гарантира правото на свобода и сигурност на всеки гражданин).

Също така, организациите, автори на становището, правят аналогия между общото договорно право и договорите в сферата на социалните услуги и призовават Комитета да изисква от държавата гаранции за спазване на правата на потребителите на социални услуги по начин, равностоен на гаранциите, които се дават в общото договорно право.

В заключение, Организациите са изложили поредица препоръки, между които:

  • Да се продължи наблюдението на изпълнението на решението:
  • Да се гарантиране на независим мониторинг (вкл. от страна на гражданското общество) на институциите и центровете от семеен тип, с цел да се установяват и предотвратяват злоупотреби и незачитане на правата на настанените там хора.
  • Да се поиска от Правителството информация по определени въпроси;
  • Да се предоставят обучения и тренинги на редица специалисти, въвлечени в процесите свързани с предоставяне на социални услуги, в това число социални работници, психолози, съдии и др. във връзка с разбиране и прилагане на принципите на човешките права на хората с увреждания;
  • Да се гарантира предоставянето на процедурни улеснения;
  • Да се осмисли неравнопоставеността между хората, настанявани в резидентна грижа и институции и тези, предоставящи услугите и да се предвидят гаранции за постигане на равнопоставено договаряне, вкл. чрез достъп до правна помощ и всякакви подходящи услуги.
  • Гарантиране на алтернативи на резидентната и институционална грижа. – предпазни мерки, предодвратяващи институционализацията и такива, които да позволят завръщане в живота в общността
  • Преразглеждане на законодателството, с оглед премахване на бариерите пред хората с увреждания.
  • Гарантиране на публичност (на съдебните решения и на резултатите от инспекции и проверки).

Настоящият текст адаптира становището на организациите за по-широка публика.

По текста работиха Анета Генова (Сдружение „Независима експертна мрежа „НИЕ”) и Таня Петкова (доброволец).

Още материали:

  • Hеофициален превод на български на решението на Комитета на министрите на Съвета на министите (7-9 март 2023 г.) може да намерите на този линк.
  • Становището на Фондация Валидити, Фондация Кера, Ние, Български Хелзинкски комитет, Български адвокати за правата на човека, Сдружение “Център за независим живот”, Сдружение “Шанс и Подкрепа” и Глобалната инициатива в Психиатрията може да намерите на този линк.