През януари 2025 г. окончателно приключи административното дело, образувано по жалба на хора с увреждания срещу Заповед № РД-02-36-287/30.03.2018 г., постановена от Заместник – министъра на регионалното развитие и благоустройството, с която бяха утвърдени Насоки за провеждане на процедура на директно предоставяне на безвъзмездна финансова помощ BG16RFOP001-5.002 “Подкрепа за деинституционализация на социалните услуги за възрастни и хора с увреждания“ по приоритетна ос 5 „Регионална социална инфраструктура“ на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 (ОПРР), както и одобрените с тази заповед Насоки.

Няколко от експертите от сдружение „Независима експертна мрежа – НИЕ” с включиха като адвокати по делото, по което жалбоподателите, действащи като самозастъпници, решиха да атакуват Насоките на МРРБ пред Административния съд София -град, с мотивите, че изграждането на центрове за настаняване на лица с увреждания (т.нар. резидентни услуги), както и на дневни центрове за предоставяне на услуги изключително за хора с увреждания („сегрегирани дневни услуги“) представлява дискриминация, основана на увреждане. Основният проблем, който засегнахме е, че това изключва хората с увреждания от общността и води до създаването на инфраструктура, позволяваща институционализирането на хората с увреждания. Делото беше неколкократно прекратявано от Административен съд София – град с твърдения за липса на правен интерес у физическите лица да обжалват Насоките, които адресират като бенефициенти общини в България. Спорът стигна до Върховния административен съд, като ключова част от него беше обосновката на правния интерес на потенциално засегнатите от насоките физически лица с увреждания. Тази част от процеса беше фундаментална, защото пряко засяга достъпа на хората с увреждания до правосъдие. Аргументите ни за наличието на правен интерес за тях идват от обстоятелството, че като краен резултат от усвояване на европейското финансиране ще бъдат създадени социални услуги в институционална среда, което по никакъв начин не кореспондира на стратегията за деинституционализация на хората с увреждания, тъй като създава предпоставки за живот поставен в зависимост от сегрегиращи социални домове, вместо развитието и предоставянето на услуги за хора с увреждания в общността, респективно включването на тези хора в обществения живот, вместо обратното. Именно по въпросите за правния интерес на хората с увреждания, застрашени от институционализация, поискахме и от АССГ и от ВАС да отправят преюдициално запитване към СЕС, отговорът на което щеше да изясни кой може да обжалва тези административни актове и дали пряко засегнатите физически лица са сред тях. Съдилищата отхвърлиха това искане, в резултат на което и окончателно отхвърлиха жалбата срещу Насоките на МРРБ. С крайният си акт ВАС ОТКАЗА да признае твърдяната от нас незаконосъобразност на заповедта и одобрените с нея Насоки, за които изтъкнахме, че са налице: 1. Противоречие с чл. 5, чл. 9 и чл. 10 и в най-голяма степен на чл. 19 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (КПХУ); 2. Противоречие с целта на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания; 3. Противоречие на оспорвания административен акт с разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1303/2013, с правото на ЕС, с националното право, и на ЗУСЕФСУ с оглед забраната за дискриминация; 4. Противоречие с чл. 4 ал.1 от на ЗУСЕСИФ, поради противоречието й с целта на самата Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 (ОПРР); 5.Противоречие на самата Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 (ОПРР) с Разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1303/2013; 6. Противоречие на административнопроизводствените правила по смисъла на чл.146, т. 3 от АПК.

С оглед на крайното съдебно решение, ние считаме, че правата на хората с увреждания да обжалват общи административни актове, които ги засягат с резултата от изпълнението си, остават непризнати от българския съд, което пък като резултат нарушава фундаменталното право за достъп до справедлив съдебен процес, гарантирано от чл. 6 на Европейската конвенция за правата на човека.