„Независима експертна мрежа – НИЕ“ е общност от професионалисти, работещи в сферата на защитата на правата на човека. „НИЕ“ сме юристи (адвокати), социални работници, психолози и застъпници, обединени от каузата за достоен живот, равнопоставеност и пълно включване в обществото на хората в неравностойно положение, включително хората с увреждания. Експертите от Мрежата „НИЕ“ действат активно за изпълнението на целите ѝ, като водят съдебни дела, провеждат обучения и семинари, предлагат консултации, проучвания, изготвят становища и публикации, с цел промяна на законодателството и правоприлагането в светлината на международните правни регулации като ЕКПЧОС, КПХУ, КПД и др.

Някои от значимите съдебни дела и постижения на представителите на „НИЕ“ общността са: съдебното дело за случая с ЦНСТ „Хризантема“ – Габрово, делото на Георги Ценов и особено знаковите дела пред Европейския съд за правата на човека като „Станев срещу България“, „Станков срещу България“ и др.

Организацията активно участва в мониторинга на процеса по деинституционализация в България. Част от членовете ѝ са съавтори на доклада на международната организация Disability Rights International, озаглавен “Път без изход”, създаден след цялостно теренно проучване на домовете за деца в България, както и на доклада на фондация „Валидити“: „Деинституционализация и живот в общността в България – една триизмерна илюзия“.

До всички заинтересовани
Уважаеми дами и господа,

Настоящoто изложение има за цел да очертае основните проблеми, които наблюдаваме в областта на социалната политика, засягаща хората с увреждания в България и да предложим посоки за решаването им. Даваме си сметка за амбициозността на подобна задача, поради което още в самото начало бихме искали да подчертаем, че този текст по-скоро е насочен към създаване на условия за обществен диалог и търсене на решения, отколкото към изразяване на някаква крайна и окончателна истина.

Липса на политика, базирана на ценности, политика на имитация и подмяна
От много години наблюдаваме процес на имитация на промени, промени „на парче”, без цялостна визия (независимо от приетите в тази посока политически документи), промени, които не са базирани на основни ценности, макар да претендират да са такива. Наблюдаваме упорит отказ да се предприемат промени в области, в които това е крайно наложително. Зад всичко това прозира отказ да се гради политика, основана на ценности. Независимо от различните политически пристрастия, съществуват основни и универсални ценности, които би следвало да са в основата на всяка политика, законодателно решение и практика. Това не е така в България. Тези ценности се съдържат в Конвенциите, по които България е страна и които, съгласно Конституцията ни, са задължителна част от вътрешно-правния ред и не би следвало да съществува правна норма, административно правило, практика или политика, които да им противоречат. А ако съществуват, те следва да не се прилагат и да се преустановят. Нищо подобно не се случва.

Белези за тежестта на този проблем са множеството критики към България. Спомнете си критиките на Комитета против изтезанията (за условията и практиките в места, в които по дефиниция би следвало да се предлага социална подкрепа), критиките на Комитета за хората с увреждания, също осъдителните дела на Европейския съд по правата на човека. Отвъд тези белези има много други, които не са с такава формална сила, но пък са потресаващи от човешка гледна точка. Да вземем за пример пожара в социалния дом, станал наскоро. Тази трагедия лесно може да бъде приписана на технически проблем или човешка грешка, но истината е, че независимо от това, съществува по-дълбок проблем, който прави изобщо възможна трагедия като тази: самото съществуване на институцията като форма на организация на грижа – изолацията на възрастните хора и хората с увреждания в институции и места за резидентна грижа, където те биват изолирани от света и живеят в риск от насилие, неглижиране и дори загуба на живота.

Друг белег е константно повтаряното оплакване, почти като мантра, че парите в социалната политика не стигат. В същото време милиони усвоени средства от европейски фондове и други източници са похарчени за къщички, някои от които със съмнително качество на строителството, в които е осъществена още по-съмнителна „интеграция”. Така парите за деинституционализация са заминали в неизвестно направление с претенцията, че са дадени за интеграция на децата и възрастните с увреждания. А по-вероятно е да са дадени за строителство и за умопомрачително обзавеждане, което отгоре на всичко не се използва (като например обзавеждане на кухни, които не се използват, защото резидентната услуга осигурява храненето чрез външен кетъринг). Дали с това целите на интеграцията са постигнати? Или е осъществена корупционна схема, по подобие на тези в други области? Не знаем. Във всеки случай, пари имаше. Защо обаче заплатите на хората, ангажирани в сферата, останаха ниски, защо не се развиха истински действащи услуги в общността, защо не се създадоха адаптирани жилища за хора с увреждания, защо не се разработи личната помощ по начин, по който самите хора с увреждания казват, че им е потребно?

Един от възможните отговори е – защото социалната политика беше базирана на бюрократичен подход и липса на загриженост за тези, към които уж е насочена, защото те бяха разглеждани като безгласни „обекти” на грижа, а не като субекти с права и собствени интереси, желания, предпочитания, воля. Защото ценностите бяха пренебрегнати. А ценностите идват от Конвенциите, по които България е страна. Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ), ратифицирана от България през 2012 г. е в голяма степен непозната и пренебрегвана у нас. Тя почти не се прилага както от администрацията, така дори и от съдебната система, въпреки че е юридически акт, чието правно действие е с приоритет.

Какво да се направи?
Предлагаме да се започне процес по задълбочен и честен анализ на това, което се случи в областта на социалната политика в последните 10 години, като анализът включва и съответствието с Конвенциите, по които България е страна и които имат значение в областта на социалната политика. Да се извърши пълна ревизия на начина, по който са били използвани европейски и национални средства в процеса на деинституционализация и изобщо, на структуриране на политиките и практиките, имащи отношение към социалната политика. Да се уведоми прокуратурата, ако се установят данни за злоупотреба и/или неправомерно изразходване на средства.

Предлагаме да се наложи незабавен мораториум на последващо разходване на европейски средства за изграждане на нови сгради, както и да се спре приемането на нормативни актове, стандарти, бюджети, изготвени в предходни периоди, до изготвяне на анализ в горния смисъл.

Предлагаме да се изработи механизъм, които да обвърже всяко финансиране със спазването на Конвенциите, вкл. КПХУ, включително предвиждане на редовен независим мониторинг в тази връзка.

Бюрократичен подход, вместо подход, основан на права
Сигурни сме, че няма човек, който се е сблъсквал със социалната политика и практиките в сферата и да не се съгласи с това твърдение. Прилагащите социалната политика действат като бюрократи, като част от един (раздут) административен апарат. Това води до решения, които са лесни, но не водят до същинско решаване на проблемите, а само задълбочават цикъла на бедност, насилие, изолация. Това е така, поради липсата на споделена ценност при израждане на системите за прилагане на социалната политика. Случва се в ситуации, в които работната задача на системата е подменена – тя отдавна не е свързана с това да осигури благосъстояние и достоен живот на хората с увреждания и хората в неравностойно положение. От много години администрацията съществува, за да поддържа сама себе си. Тя функционира като затворена система, в която вътрешната йерархия е по-важна от ценностите на демократичното общество (т.е. заповедта на административния ръководител е с по-голяма тежест отколкото разпоредбата на която и да е Конвенция, например). Движена е от страх от наказания и стремеж за избягване на отговорност, а не от стремеж за превръщане на основополагащите ценности в основа на реалността на хората, които имат нужда от подкрепа. Така, в крайна сметка се стига до институционално насилие, до (понякога изкуствено) задържане на хората в уязвимо положение в състояние на бедност и изолация, до превръщането им в „обекти” на грижата (което е точно обратното на това, което предписва Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания) и така до дехуманизирането им. Крачката от тук до различните форми на насилие и оправдаването на такова насилие е много малка. И за да не бъдем абстрактни, ето примери:
  – Инвестиране в резидентна грижа, вместо в достъпни жилища и подкрепа за самостоятелно живеене; изготвяне на формални „индивидуални” планове, които нямат нищо общо с индивидуалността на човека, а служат само за да изпълнят формално предписанието на закона/правилника;
  – Инвестиране в медико-социални услуги за децата с тежки увреждания и в резидентни услуги за останалите увреждания, където децата стават обект на отречени от света практики до изтезания, вместо в развиване на услуги за подкрепа в дома и превенция от изоставяне на такива деца от семействата им, както и адекватна приемна грижа;
  – Задържане в психиатриите не по медицински причини, а поради липса на базирани в общността услуги и подкрепа за лицата с психиатрични проблеми;
  – Безсмислено стесняване на вида помощни средства, осигурявани за хора с увреждания, ограничения за начините, по които да се ползват средства, иначе уж предназначени за създаване на адаптирана среда, изключване на групи от хора от възможности за подкрепа по формални белези;
  – Приемане на насилието в резидентните услуги и липса на адекватна защита на пострадалите, вкл. психологическа подкрепа. Напротив, има тенденция жертвите да бъдат обвинявани за това, което им се е случило;
  – Липса на адекватна защита и достъп до правосъдие на хората, които са зависими от грижи – процесите са напълно бюрократични и формални;
  – Липса дори на мислене за развиване на общодостъпни услуги – хората с увреждания се изолират и сегрегират по дефиниция, без да се мисли за основното правило на КПХУ, че първият избор винаги трябва е една общодостъпна услуга. У нас такъв избор по принцип няма, тъй като няма държавна политика, която да е насочена към това.

Този списък е крайно неизчерпателен, той цели само да очертае контурите на проблема.

Какво да се направи?
Анализ на съществуващата административна система и разграждането ѝ, за да бъде изградена нова, базирана на ценности, както е посочено по-горе.

Създаване на механизми и структури, които да подкрепят отварянето на социалната сфера и свързването ѝ с други сфери (правна, икономическа, здравна) и създаване на условия за ефективно и ефикасно сътрудничество, вкл. за решаване на индивидуални проблеми.

Създаване на възможности за предлагане на нови форми на социални услуги и насърчаването на подобна активност. Тази възможност да е отворена както за работещите на терен, така и за самите хора с увреждания и хора в уязвимо положение, като да се изработи работещ механизъм, който да осигурява мултидисциплинарна подкрепа за разработване на съответната идея (не само социални работници, но също компютърни специалисти, икономисти, архитекти, проектанти, строители, специалисти от всяка сфера на живота, техниката и икономиката).

Създаване на условия за чуване и разбиране на това, което хората с увреждания и хората в уязвимо положение са преживели, и интегриране на опита и идеите им, като тези възможности да не са ограничени от възможните функционални ограничения на увреждането. Активно включване на хората с увреждания в обсъждането на политики и закони, засягащи техните права.

Мониторинг на всички социални услуги, плюс психиатрични заведения, от интердисциплинарни екипи с експерти от и извън рамките на социалното и здравното министерства, включително експерти от опит и такива от НПО сектора.

Разбираме, че изложението на проблемите и възможните решения е амбициозна задача и изисква създаването на текст, далеч надхвърлящ настоящия.
Ние обаче искаме преди всичко да се уверим, че какъвто и политически, обществен и нормативен процес да се случи от тук насетне, той ще бъде основан на ценности, като настояваме това да се случи не по формален и декларативен начин, а по действен и жив, превръщащ тези ценности в реална основа на всяка бъдеща политическа, нормотворческа, практическа дейност в областта на социалната политика, по начин, който ще намери пряко и непосредствено отражение в живота на хората с увреждания и хората в уязвимо положение. За да си го представим, ето възможните последици:

Всеки човек с увреждане или в уязвимо положение има достъп до собствен дом, наравно с всички останали. Това означава, че политиката не е насочена към сегрегиране в резидентна грижа, а към осигуряването на жилище и подкрепа за това: осигуряване на специални кредитни инструменти, насърчаващи закупуването на собствено жилище и преустройството му в достъпен дом; програми за подпомагане на наемане и насърчаване на изграждането на достъпна среда; осигуряване на разнообразни форми за подкрепа в домашна среда. Насочена е още към изграждане на терапевтични приемни семейства и общности, които да могат да приемат и се погрижат адекватно за всяко дете с увреждане или поведенчески проблем, за всеки възрастен, който е бил институционализиран твърде дълго. Създаване на възможности за работна заетост и разгръщане на собствен бизнес за хора с увреждания и хора в уязвимо положение. Създаване на достъпност на всички услуги, физически локации, информационни канали. Ефективно преустановяване на насилието и неглижирането, вкл. превенция на загубата на живот поради небрежност, липсата на здравни или други грижи и подкрепа.

С това становище, заявяваме готовността си да съдействаме на всяка политическа партия, институция или организация, за изграждане на политики и практики, базирани на международните стандарти за човешки права.

Може да се свържете с нас на следните и-мейли: Aneta.Mircheva@gmail.com и nadia_deneva@hotmail.com